Опознавайки Окинава: Южната перла (Част II)
Текст и снимки: март 2018.
Подновявам постовете за Окинава (линк към част I), прехвърляйки се към…
Каменните шииса!
Полудракони, полукучета. Намирам тези създания за неочаквано миловидни:
Шииса са неразривна част от окинавската култура. Традиционно идват по двойки, като едното е със затворена уста, а другото с отворена. Затворената уста съхранява добрите духове в домакинството; отворената предпазва срещу зли духове.
За направата им се използват камък, глина, или метал. Позите им могат да бъдат най-различни. Може да ги видите пред магазини, в дворове, по покриви, въобще на най-различни места.
Няколко примера!
Шииса пред каменна карта на града:
Естествено, навсякъде изобилства от сувенирни шиса.
Те са игриви, цветни, приготвени за портфейла на туриста в най-различни размери.
Една от атракциите на града е оживена улица с магазини, които продават шииса в шокиращи разновидности.
Може да си вземете дизайнерска мини-шииса от глина, или пък метър и половина шииса от камък. Ограничения не съществуват!
По улицата пък се забелязват загладили косъма котки, често шикозни и представително обгрижени. По някаква причина, в Окинава е пълно с бездомни котки, кръстосващи улиците.
В Осака не съм видял нито едно бездомно куче и може би три-четири щъкащи котки за тези две години, откакто живея в Япония:
На връщане от замъка се запознах с ударна доза патки.
За моя жалост се оказа, че приятелството ни е основано на съвсем примитивно желание:
Да изкълват фунийката ми със сладолед.
Някъде тук е редно да отбележа нещо за архитектурата в Окинава.
Като цяло, из Осака, Киото, Кобе и прочие градове има много интересни сгради, които може да видиш.
Колкото са скучни японските апартаменти, толкова свобода на изразяването има в друг тип сгради. Споменавал съм го в разказа ми от Кобе.
Два по-интересни примера от Наха.
Първият е сградата на общината. Един колос, на тридесетина процента завзет от всякакви плъзгащи се растения измежду етажите му.
Да, тези тъмни петна, които виждате, са все растения:
Вторият е един музей.
Вече забравих на какво е посветен (а и така не го посетихме).
Дизайнът му обаче ми навява спомени за някакъв научно-фантастичен бункер в роман, въртящ се около пост-апокалиптично бъдеще:
В други отношения си личи, че Окинава си остава една от по-бедните префектури в Япония.
Не само това, а безработицата тук също е значително по-честосрещана.
В някои квартали олющените, изпосталели сгради по улиците не са изключение, а норма:
Конструкцията им с тази безмълвна каменна осанка е адски интересна.
Честно казано, никъде в централна Япония не съм видял нещо сходно.
За да разпуснем от туристическото, отново се впускаме в търсене на местни локации. Така намираме зала за мнооого ретро гейминг:
Какво да правим? Поразцъкваме малко Street Fighter.
Фаворит ни се очертава едно мини-ресторантче на открито. Лепнато е за подобие на полу-изтърбушен трабант, ако Япония беше произвеждала класическото соц возило.
Естетическият бонус намалява и без това скромния капацитет на заведението:
Заговаряме се със съдържателя на мини-ресторантчето.
Покрай приказките, храната ни става готова буквално пред нас, а той си пие биричката. След това се запознаваме и с японката от другата страна на бара, след като сме седнали до нея.
Местните също са накацали наоколо. Намираме се встрани от центъра и неговите туристически капани с неонови надписи и огромни тълпи. Усещането тук е различно – все едно си в кварталната кръчма.
Вместо пришпореното отношение на топ туристически места, получаваш спокойното, свойско обслужване без да се чувстваш притиснат.
Посрещаме приглушената полунощ и се запътваме обратно, сити и подпийнали.
Един прощален кадър на залязващото в оранжева мекота небе от няколко часа преди това:
