Аларма от класическа музика, бамбук, и…

Текст и снимки: май 2016 г.

Навил съм си алармата за 7 и 30 сутринта, но не тя е това, което ме събужда.

По-скоро фактът, че симпатягата в съседната стая е надул класическа музика. Сто процента съм сигурен, че Вагнер (или който биде слушан) би се зарадвал на факта, че спомага за пунктуалността ми.

Схемата е проста: разбрали сме се да отидем до Арашияма, известно с красотата си място малко встрани от Киото. Три бързи прекачвания с толерируемо пълен влак и сме там малко преди десет часа. Посреща ни изумрудена, спокойна гледка.

Наслаждаваме ѝ се лаишки, защото си нямаме и на идея какви тълпи ще се излеят час и половина по-късно. В своето блажено невежество, щракваме лежерни снимки, които са буквално невъзможни във всяко друго време на деня.

Зеленото на Арашияма е убийствено красиво. Имам чувството, че в ирисите ми започват да се заклещват късчета хлорофил и дробовете ми дават пълна тяга с рядко срещан сладък кеф. Как иначе да реагираш на гледка като тази:

Или пък тази?

Не всичко е широколистно, обаче. Арашияма е известна и със своята малка, но достатъчно впечатляваща бамбукова гора.

(Тук вече открихме ужаса на това да си част от все по-засилващото се туристическо цунами).

Истината обаче е, че никой от нас тримата не е традиционен турист. Затова свиваме леко встрани от тълпите и се запътваме към камъните, разпилени по брега на реката около Арашияма. Самата водна повърхност е окупирана от лодки с туристи. Други лодки, бръмчащи с галантното ръмжене на поовехтели мотори, пък са мобилни барове.

По-малки лодчици плават от място на място, целуват леко бордовете, ѝ и снабдяват туристите с напитки или храна. Въпросните туристи ни махат – японци или чужденци, няма значение, и ни казват по едно „Здравейтеее“.

Нешо като да се качиш до някой чукар из Бояна и да казваш „Добър ден“ на всеки – от ултра енергичното бабе, до объркалата се жена, решила да катери на токчета. Просто така е учтиво! Но пък се поизненадах, предвид по-резервираните като манталитет японци.

По реката може да се сблъскаш с редица интересни явления. Някои от тях са романтично-милички, други са “Човече, това е ПЕРФЕКТНОТО капанче за бира и цаца!”

(Или местният еквивалент, де):

Трети пък просто излъчват спокойствие, уединено в изкуството на настоящето:

Е, винаги има място и за прословутата трансформация:

Английският бива “присвоен” от японската популация и използван за…ами, предполагам духовно-пропагандистки материали?

И аз се интересувам от моментите, в които ще има супраисторическа история.

Все още е ранен следобед, затова решаваме да посетим Киото – и по-точно, храмът Кинкакуджи.

Трудно се впечатлявам от храмове (съжалявам), макар че оценявам архитектурната им стойност и специфичната им атмосфера.

В Кинкакуджи все пак си го има онзи деликатен елемент “уау”. Нещо те подръпва леко отвътре – а и как инак, след като видиш подобна пасторална гледка:

Естествено, пропускаме мравуняка от пъплещи туристи като нас, който заобикаляше споменатата гледка доста, доста мащабно.

След това пред нас се разпростряха – опа, грешен глагол, Киото всъщност е доста малко, та… “извиха” спокойните, почти мъртвешки улички на древната японска столица.

Честно казано, свикнали с по-бумтящата Осака, се почувствахме малко не на място.

След още пет километра пеша в брояча (за мен станаха близо трийсет, извървяни на крак за последните два дни), просто си хванахме влака за обратно.

Финият финал на вечерта беше жестоко пияната японка пред нас. Дланите и глезените ѝ извършваха физически недопустими кълчения, за да я задържат права, но някакси жената се справи.

Разбирам я. Животът за обикновения човек в Япония е безмилостен. За щастие, нашият ден кривваше доста встрани от въпросната месомелачка-рутина.

Някъде из този важен детайл пропълзява ултра-гига-мега задоволството ни от тези близо дванадесет часа насам-натам.