От Кинки до Шикоку: Мостове, хора…и глигани

Текст и снимки: февруари 2018.

Намръщени облаци съпътстват придвижването ни от Кинки към Шикоку. Погледът ми прескача от тях към океанската шир, която ни обкръжава отляво и отдясно. Връзката между обиваната от мен част на Япония и Шикоку е възхитителна.

Магистралата Кобе-Аваджи-Наруто е осеяна с няколко моста. В момента сме върху Акаши-Кайкьо, най-дългият висящ мост в света със своите 3911 метра дължина. За сравнение, култовият “Голдън Гейт” в Сан Франциско е 2737 метра.

Ето Акаши-Кайкьо от перспективата на плажа под него, който съм посещавал няколко пъти:

Два дни по-рано съм препрочел “Кафка на плажа” на Мураками за пети път. Разстлалата се пред мен природа е същия маршрут, който Наката изминава, за да даде своя принос към развръзката на романа.

Крайната ни цел е Токушима – град, в който явно няма нищо. Така поне ми казва касиерката в най-близкото ми конбини, преди да тръгна в хладната петъчна сутрин.

– Ще обсъждаме възможни решения за град Мима – уточнява професорът ми, пъхайки диск на Sex Pistols в уредбата. – Би трябвало да има поне 25 души, дошли от цялата страна.

Не съм чувал за Мима, но се изхилвам като виждам табелата с 美馬, изписано на нея. Канджитата буквално означават “красив кон” и не пропускам да отбележа това.

– Не е ‘красив’ в този случай – уточнява той. – Вече е архаична употреба, но името на Мима използва 美 като “смел” или “храбър”. По онова време канджито се е употребявало и с такъв смисъл, особено във военна обстановка.

Съвсем скоро се оказва, че и самите ние също ще бъдем изправени пред малко изпитание, което да докаже смелостта ни. След множество завои и безчетни гори от двете ни странил стигаме крайната цел – хотела, в който ще бъдем настанени.

Или поне така си мислим.

Неочаквано обилно количество сняг ни посреща в последната прилично стръмна отсечка от пътя. Ванът на професора ми няма зимни гуми. Колкото и да се мъчи, единственото, което постига, е яростно буксуване нагоре. Бутането ми не допринася особено.

По пътя сто метра надолу минава японец, който ни вижда и спира веднага. След това още един. И още един.

В крайна сметка с общи усилия успяваме да решим проблема, а залязващото слънце ни посреща на върха. “Не може току-така да идвате в Шикоку”, ехидно се усмихва то.

Хотелът е скромен и сравнително старомоден. По стените има разлепени сума ти постери с ухилени лица на гимназисти – явно често се ползва за зелени училища. Вторият етаж има типично ученическа атмосфера. Помещението е старо, но безупречно изчистено:

Кухнята е издържана в сходен стил.

Естествено, една от баните има от типичните тоалетни, с които Япония е известна. Менюто ѝ дава пълна свобода – къде да е струята, колко е силна, дали седалката да се затопля, за да ви е комфортно, и прочие.

Така или иначе нашите дискусии ще се състоят на първия етаж. Единственият ми досег с втория е спането. Оказва се, че ще деля стая с двама японци.

Град Мима има проблеми, които са присъщи на провинцията във всяка развита държава. Младите хора си тръгват. Местната икономика е на системи преди финалния си колапс. Има и множество други малко по-специфични за Япония главоболия.

Двадесет и пет душиот цялата страна са се събрали, за да комбинират теоретичния семинар и практическия си работен опит в конкрентни предложения.

Отборът с най-добра концепция ще спечели проектът, финансиран от общината на град Мима. Отвътре нещата изглеждат така:

А отвън, по японски…

Няма да ви отегчавам с подробен отчет на целия процес. Но докато си говоря с някои от присъстващите и наблюдавам как мислят, се чувствам повече от прилично.

Далеч от розовите очила и идеализирани представи, Япония може да бъде доста изпразнена от съдържание.

Смазващ конформизъм. Мениджмънт тип “вие сте мои роби”. Липса на иновации и креативни идеи сред типичното работещо население. Убийствен материализъм на равнища, които ние в България не можем и да си представим.

Събралите се тук хора малко или много дават контра на всичко това. Между стените на този хотел не се случва нищо грандиозно, но концентрацията на идеи и ритъмът на събитието ми действат освежаващо.

В типичен японски стил, вечерта е посветена на дълга вечеря с фокус на социализация и алкохол. Изненадата обаче е месото от глигани, уловени в околните хълмове:

Представям ви простичката рецепта за ботан набе, перфектна за всяка зима.

Взимате една е такава красота:

Слагате в нея гъби, зеле, лук и подобни вкусотии:

Вкарвате и месото в кюпа, естествено.

После щракате газта на преносимото котлонче и оставяте цялото това нещо да поври малко.

А, да. Не забравяйте и тофу!

Крайният резултат е ето това. Спокойно, има още много месо – просто е потънало под зеленчуците:

В крайна сметка прекарваме над четири часа на масата.

За мое щастие, събралите са японци не са типични (т.е няма тъпите “О, колко ти е добър японския!” и прочие забележки). Разговорите варират между по-забавни теми, пиянски изцепки, и по-сериозни социални анализи.

Повратен момент идва с единия здравеняк. Проблемът му е пикантен – как да обясни на жена си, че обича хем нея, хем още една жена…Като и двете са наясно със ситуацията.

Успех с това, нали.

На втория ден идват репортери от местната телевизия. През по-голямата част от дискусиите, те кротко заснемат кадри за вечерната емисия. Когато става време за кратка почивка обаче, репортерът се впуска на лов за бързи интервюта:

Привечерно всички се запътват към онсен (минерални бани). С професора ми обаче трябва да се връщаме обратно към Осака. Целта на присъствието ми е да наблюдавам и да завържа някой и друг контакт, не да участвам кой знае колко активно в проектите.

Въпреки това съм доволен от екипа си от трима души. Постарал съм се да допринеса с каквото мога, за да избистрят концепцията си.

На връщане сменяме Sex Pistols с Мерилин Менсън и след това джаз. Вятърът по мостовете е безмилостен – толкова е мощен, че побутва правоъгълника на автомобила без особени усилия. Все едно не пъплим по земята, а вместо това километри нагоре в атмосферата самолетът ни преминава през груба турбуленция.

– Майко мила – възкликва професорът ми и бързо намалява до 70 км/час, за да смекчи ефекта на вятъра.

За кратка почивка се отбиваме да хапнем малко преди Кобе:

Гледката от терасата пред ресторантите е възхитителна, независимо дали си там през деня или нощта.

Акаши-Кайкьо се вижда в (близката) далечина, осветлението му преливащо от един цвят в друг, но най-вече залагащо на синьо и лилаво. Вятърът блъска бузите и брадата ми, но се застоявам за кратко, съзерцаващ мастиления пейзаж отпред.

По едно време затварям очи. Представям си Наката, отправил се на своето Шикоку пътешествие в “Кафка на плажа”. После нагласям презрамките на раницата си.

Насочвам се обратно към топлия интериор, към флуоресцентните светлини на заведенията. Светлините на Кобе и Осака ми намигат нетърпеливо от отсрещния бряг.

Време е да се връщам вкъщи.