На юг към трагедията: Нагасаки

Текст и снимки: април 2017.

Спомени от атомни бомби, възхитителни арки от цветя, и висене по нощни капанчета с бира и шишчета…

…докато китайски проститутки гонят клиенти на хвърлей от теб.

Прилично резюме за съвсем скорошните ми пътувания из южните части на Япония. В частност: Нагасаки и Фукуока.

Честно казано, признавам се за виновен. С изключение на едно кратко пътуване по на север към Каназава с бившата ми, съм мърдал отчайващо малко от Кансайския регион. А съм тук вече цяла година!

Затова използвам т.нар. “Златна седмица” и временно мигрирам малко по-надолу из квадратно-километровото тяло на Япония. Първият ми пост по случая ще е за Нагасаки.

Между другото, знаехте ли, че градът е “побратимен” с Дупница?

Не е нужен особен урок по история, за да си наясно колко трагизъм побира този град.

Първите ми впечатления при пристигането ми обаче са по-скоро жизнерадостни. Наетото ни през AirBnB място е буквално на двайсет метра от Китайския квартал, който изглежда така:

В никакъв случай той не е толкова голям или богат на избор като този от Кобе, за който писах преди.

Въпреки това, в компактността му се наблюдава една уютна, свойска красота. Около задния му изход засичам и ето този почиващ си дракон.

Неизбежно е да направя асоциация с Таргариените от “Песен за огън и лед”.

Постепенно обаче започвам да усещам вкоренената в града тъга. Нагасаки е малък град по японски стандарти – под половин милион души.

Във въздуха се усеща полъха на историята, но той е подплътен от някаква особенa инертност.

Да, пълно е с туристи. Те пъплят по малките улички и се претъпкват в малките трамваичета от ето такъв тип:

(Травмаите са по-скоро рядки за японските градове. Иронично, трамваи кръстосват улиците и на печалния брат-близнак на Нагасаки. Говоря за Хирошима).

И все пак градът е пропит от някаква меланхолия, някакво усещане, което натежава. Местните са намръщени като за японци, мълчаливи, сякаш не ги вълнува нищо.

Или може би моята Осака е прекалено шумна и бликаща с живот? Нали японците от другите префектури изтъкват как осакенци си врат носа, където не им е работата, и са прекалено екстровертни, прекалено бъбриви.

Повечето туристи свързват Нагасаки с няколко главни атракции. Сред тях са музея, посветен на бомбардировката, китния Парк на мира, планината Инаса (панорама над целия град), и имението в европейски стил Clover Garden.

Естествено, отправям се да посетя всички за двата дни, в които съм там.

Музеят на Атомната бомба е височка сграда с няколко златисти статуи пред нея. Щраквам една бърза снимка отвън и с леко присвито сърце влизам вътре.

Ако направите един фокусиран, внимателен тур около всички части от музея, няма как да не ви се доплаче.

Не мисля, че мога да опиша адекватно какъв ефект върху психиката оказва съвкупността от 3D визуализации, оригинални експонати (разкъсани униформи, украшения, деформирана посуда), и разкази на оцелелите от катастрофата.

Без да преувеличавам, на изхода на музея се олюлявах, без да зная много къде да се намирам. Снимки отвътре нямам, но не смятам, че е нужно/редно и да има. Затова пък Парка на мира смесва спомена за трагедията с много особено деликатност.

Сред цветята, фонтаните и зеленината, се откроява ето тази огромна статуя на мъж:

Защо е заел такава поза?

Вдигната нагоре, дясната ръка предупреждава за опасността от ядрените оръжия. Изнесена настрани, лявата символизира вечен мир. Очите на мъжа са притворени в молитва за загиналите. Краката са в позиция, прилична на тази за медитация.

Вечерта разсейва малко следобедните тежки моменти. Стаята, която сме си взели, е част от споделен дом, шеърхаус. Двама китайци – единият пиян, другият многословен, са оставили вратата на стаята си отворена. Философският им разговор се лее, преливайки от китайски в английски. Разбираемата за мен част следва безумни коловози, такива, каквито само чутовно нетрезвите мозъци могат да изградят.

Откъсваме се от панелната дискусия.

Все пак е време да се качим до планината Инаса. Оттам ще отправим нощен поглед към града.

Според някои медии, гледката над нощен Нагасаки е в топ три най-красиви нощни гледки в света, заедно с Монако и Хонконг.

Самите японци причисляват Инаса към трите т.нар. “Гледки за десет милиона долара”, т.е. почти безценни. Другите две панорами са Кикусейдай (Кобе) и Хакодате (Хоккайдо).

Понеже смартфонът ми е смотан, не успявам да щракна адекватни нощни снимки. Качваме се на кабинков лифт, който е в обло, лъскавочерно тяло. Изключителен дизайн, всъщност май създателят му е спечелил награда за него.

Лифтът ни качва до ето тази платформа, откъдето може да видиш танца на градските светлини из мрака:

Панорамата е красива, несъмнено. Без да съм особено патриотично настроен, ако се метна на Копитото и погледна София оттам, ще получа сходна гледка. В по-малък мащаб, де.

Освен размерите, къде е разликата?

В маркетинга и логистиката на локацията. До гледката на Нагасаки отвежда специален, модерен лифт. Дава ти се билет, принтиран с прекрасен графичен дизайн. Получаваш и няколко странички ръководство, принтирани в дръзки цветове.

Платформата за наблюдение не е просто платформа. Тя е чиста, съвременна, издигната върху мини-сграда, в която може да седнеш да си починеш, да ядеш, да си бъбрите с приятели…

Малко ми става тъпо за този нереализиран Копито-потенциал и цикля около това. Около мен, тайландката и филипнката, с които пътувам, дискутират случайни ежедневни теми. Втората се прибира в хостела си след като вечеряме, а първата си измрънква кратка разходка.

Навивам се.

Тегавата атмосфера на Нагасаки през деня до известна степен се плъзга със същия успех и през нощта.

С едно малко изключение: улицата за забавления.

Порнографията в Япония е широко разпространена. Еротични списания се продават в конбини (мини-маркети), поставени на хвърлей от хладилниците с минерална вода и портокалов сок. Всеки град има по един район с нощни кабаре клубове и заведения за жени и мъже, наред с атракции във…всякакви други форми.

Нагасаки не е изключение. Щъкайки безцелно из града, попадаме на тукашния район за разпускане. Контрастът е осезаем. Пияни, шумни мъже и жени. Разголени компаньонки, предлагащи услугите си. Гелосаните “викачи” на всеки клуб или бар.

Героите на полунощно Нагасаки са пристъпили на сцената.

Любимата ми гледка? Две китайски проститутки, галопиращи след двама явни западняци, бледата им кожа зачервена от алкохола. Завалиите са оцъклили очи, или нежелаещи да са наоколо, или объркани от агресивната гонка, устроена им от труженичките.

С идването на Мейджи ерата, Япония отново отваря границите си за международна търговия. Нагасаки, бидейки удобно пристанище, бързо се превръща в ключова точка за търговия.

Нищо чудно тогава, че Clover garden – най-старото имение в Западен стил, намиращо се в Япония, е точно тук. Резиденцията всъщност е много интересна смесица между западното и типично японското.

Японските шарани кои са ми любимци и бях много щастлив, че езерото в имението буквално бъкаше от тях. Преобладаваха жълти кои с черни шарки, но имаше и достатъчно от популярните бяло-оранжеви и бяло-червени риби.

Да ги храниш е в реда на нещата. Тогава даже ще наблюдаваш и напечено кои пого досущ в краката ти.

Цялото пространство е изпълнено с всякакви цветя, градини, арки…Каквото дойде наум.

За желаещите, може да се наеме и рокля в тогавашен стил…макар и напасната към натруфените, ултра-цветни-ще-получиш-епилептичен-пристъп-чак местни предпочитания. Забелязвам сума ти ситнещи японки, които не знам как издържат да ги мъкнат в сгъстилата се жега.

Централната сграда е много симпатична и ме връща няколко века назад:

Ние заложихме на собствените си дрехи.

И, предвид спусналия се мор – на висене в прохладните части от имението.

Раззеленилата се вселена беше истинско спасение за сетивата ни.

Преди да се отправим към автобуса за Фукуока ни изпраща гледката на този колос от по-долу.

Не знам какво, защо, и как, но в долната му част е лепнат флага на Европейския съюз.

Почти се изкушавам да се метна и да се върна обратно към България…след някой и друг месец.

Надявам се да ви беше интересно, макар да я карах малко по-конспективно, отколкото ми се искаше.

Следващият път – повече за Фукуока. Градът с най-високия естествен приръст на млади хора в иначе болезнено застаряващата Япония.