От Осака до Кобе: ден преди тайфуна

Текст и снимки: септември 2016.

Предишните тайфуни се вихриха главно из Канто (сиреч, Токийския регион) и Кюшу (по-южните територии). Тази вълна на скофтване на времето обаче ще удари и Кансай.

Точно затова използвам намусения понеделник, отправяйки се на пътуване от Осака до Кобе. Вторник и сряда обещават безумни бури, в които по-скоро ще гледам да зяпам дъжда от уюта на апартамента си.

Първото нещо, което ме изненадва, е цената. Излиза ми по-евтино да отида от нас до Кобе, отколкото от нас до центъра на Осака (370 йени за Кобе, 460 за центъра). Това се дължи на един полезен за мен факт: влаковете около мен се обслужват от
“Ханкю” железниците (Hankyu Railway), известни с достъпните си тарифи.

Ако цъкнете тук, ще видите цялата карта на “Ханкю”. От моята гара по оранжевата линия (Ishibashi) до края на синята линия (Kobe-Sannomiya) е едва петдесетина минути с едно прекачване.

Пристигам в града насред неприветливо, сивеещо време.

Първата ми цел е пристанищната част на Кобе, която е и популярна част от града.

Погледната от определен ъгъл, горната част на Port of Kobe сградата ми мяза на облепена в червени рамки сладоледена фуния.

В пълен ръст – и особено на фона на това небе, тя може би изглежда леко зловещо за някои. На мен ми харесва и така. Има нещо крехко и нежно в архитектурното ѝ тяло, честно казано.

Около пристанището се навъртят масленозелени симпатични бусчета. Около тях на свой сред пърхат служител(к)и в моряшки униформи. Гледам да не съм прекалено нахален, затова не ги тормозих за снимки.

По-интересни са ми архитектурните особености в района.

Много неща могат да се кажат за японците, някои от тях преиначени от интернетаджийската обсесия с т.нар. шашава Япония. За мен едно от по-възхитителните неща из посетените места, са именно сградите и подхода на японците към тях.

Вълнообразният хотел “Мерикен Парк Ориентъл” ми харесва в поклона си към океанската шир:

Както и тази вероятно по-тузарска жилищна сграда.

Интересна хрумка предвид униформения японски подход към сградите ново строителство.

Нека не забравяме, че през 1995 г., половината Кобе е разрушено след второто най-катастрофално земетресение в Япония. Наблюдавате град, възстановен изцяло едва двадесет години след апокалипсис:

Всичко е симпатично хубаво, но за мен най-очарователните места са тези, където може да усетиш реалният пулс на града и неговите жители.

Един добър пример за такова място в Кобе е Китайският квартал, Нанкинмачи.

Правопротивоположен на сивотата на пристанището, той приютява амалгама от цветове. Към нея добавя къде познати, къде непознати миризми от множеството щандове за храна, разположени по протежението на главната улица.

Посреща ме от ето тази пищна порта:

Понеже е почивен ден, има немалко хора…като за Кобе, вероятно. Свикнал съм с гмежта на Осака. Виковете и шумът тук не ми пречат.

Даже напротив! Успокояват ме в сравнение с това, което се случва из центъра на Осака (за Токио не искам и да знам).

Цветове срещу сивото небе, какъв дуел само. Китайският квартал в Кобе е един от само трите обособени такива в Япония въобще. Другите два са в Йокохама и Нагасаки, за което също съм писал.

Търговците са изложили на показ вкусотиите си и кулинарният фестивал е в разгара си.

Ако не си скелет с ограничена вместимост на клетия си стомах като мен, лесно можеш да изпукаш 3000++ йени (грубо казано към 30 долара), и да не можеш да се помръднеш след това.

А и как да не го направиш при ето такива гледки:

Всякакви конфигурации от всякакви типове храна, на всякаква (обикновени изгодна) цена.

Ако тук изглеждат вкусни, наживо това важи тройно.

За мое удоволствие намирам магазин с китайски чай такъв, какъвто трябва да бъде. За жалост, цените са малко извън текущия ми бюджет в очакване на следващата стипендия. След като вече знам колко евтин ми излиза билета обаче, си заплювам мястото за скорошно посещение.

В центъра на пазара е положена една павилионоподобна конструкция. Около нея текат дискусии, цъкане по смартфони, някоя и друга свалка…Накратко – пъстротата, която така харесвам в градската среда, където и да е по света.

Свивам към централния шотенгай (своеобразна търговска улица), който е със стандартни параметри за тукашните. Дълъг, обсипан с магазини от всякакъв тип – от втора употреба камери и обективи, през елегантно изработени кимона, до примамливи (но не и с цените си, за жалост) плодове.

На места, в него Изтокът среща Запада по интересен начин. Например този сблъсък между известното wagyu телешко от Кобе със… Спайдърмен:

Въртя се малко из относителната гмеж (ако съдим по софийски стандарти, но не и тукашни), и наблюдавам околностите.

Естествено, няма как да пропуснем камео появата на любимия ми тип японки, тотално неадекватно клатушкащи се върху несъразмерни за петите им високи токчета. Гледката на клетите им глезени и люшкащата се походка няма да ми омръзне. Все още не мога да реша дали изпитвам възхищение, че не са си изкълчили нещо досега, или просто жал за това как не щадят краката си.

Мотая се още малко безцелно с посрещналите ме домакини, които са ми донесли най-нужното нещо от България – буркан лютеница (!!), и след това се закачам за гарата в обратна посока.

Осака ме посреща още по-намусена от сутрешното ѝ помътняло, недоволно небе. Заобичал я във всякакви нейни настроения, гледам да не ѝ се сърдя.

И аз да очаквам тайфуни, и аз няма да съм особено възхитен. Взимам си една “руска сладка” по пътя, каквото и да означава това за японците, и пристигам в нас.

Точно преди дъждът да започне да плющи безмилостно.