Как едно японско градче се бори с проблемите на провинцията

Текст и снимки: октомври 2018 г.

Свикнали сме да свързваме Япония с много клишета.

Суши. Нинджи. Самураи. Гейши.

Често я асоциираме и с величествения пейзаж на планината Фуджи, или старовремската красота на Киото.

Например, ето тази улица с традиционни дървени сгради и изискана архитектура:

Само че ви излъгах.

Това не е Киото, а Мима. Никому непознато градче от няма и 30 хиляди души.

За Япония това е нищо. На всичкото отгоре, Мима се намира в една от най-неудобните части на Япония – Шикоку. Шикоку е неудобно, защото дотам не може да стигнеш с всеизвестните японски влакове.

Първо трябва да вземеш автобус, с който да прекосиш няколкото огромни моста, свързващи откъснатия остров с останалата част на Япония:

Пътувам дотам от Осака, тоест съм в съседната префектура. Въпреки това цялата отсечка ми отнема шест+ часа.

За сравнение, с бързия влак мога да се хвърля от Осака до Токио за два часа и половина.

Защо въобще ви говоря за Мима?

Ако си спомняте, в по-ранен пост разказах за академично-предприемаческо събитие, посветено на района.

Това малко градче прави всичко по силите си да намали бесните ефекти на свръхурбанизацията. Подобно на българската провинция, японската също среща трудности – липса на работа, обезлюдяване, угнетяваща атмосфера.

Местните от Мима са решили да направят всичко по силите си да обърнат процес.

За да стигна до заветната дестинация, сменям два влака, един автобус, и нещо, което японците наричат уан ман (one man).

Става дума за по-малко влакче. То минава само по веднъж на час, час и нещо. За свикналия с мегаполисната среда мой мозък, това си е шокиращо.

(А и като цяло си е нарядко, предвид тукашните стандарти).

Не се оплаквам, обаче. Има нещо успокояващо в този по-бавен бяг на деня. Пътниците в уан ман ме зяпат учудено – какво ли прави един чужденец тук, в най-дълбоката провинция. Аз пък с наслада наблюдавам пейзажите отвъд стъклото.

Понякога това са посеви, оризови полета или всякакви типове култури:

Друг път са малки, изглеждащи по-добре от обикновеното селца от по 300-400 човека.

Панорамата им лежи сгушена под синьото небе, заиграло се с кълбата на пухкавите есенни облаци:

Японската провинция изглежда по-съхранена и облагородена от нашенската. Въпреки това атмосферата в известен смисъл е сходна. Усеща се липсата на млади хора, на адекватен поминък.

Забравени скелети на трактори и празни къщи надничат тук-таме.

Да, спокойно е, но на моменти е плашещо спокойно.

Пристигам в Мима, за да се видя с двама общински съветници. Единият е на тригодишен мандат тук. Японското правителство води кампания, която разпраща хиляди мъже и жени като него с една цел:

Стимулиране на идеите и икономическия потенциал на провинцията.

Япония е изправена пред демографски срив, сравним с българския. През следващите тридесет години се очаква населението ѝ да падне от сто двадесет и два милиона на има-няма сто. Подплътено от свръхурбанизацията, това явление води до скоростно обезлюдяване в редица префектури.

Шикоку и префектура Токушима – където се намира Мима, далеч не са изключение.

Китното фоайе на гарата в Мима ми прави много приятно впечатление. Кротката изостаналост, през която пътувах, е нарушена от щипка дизайнерство и модерност:

Интервюто ми с двамата представители продължава почти два часа. Обсъждаме много неща, като на моменти си взимам почивка, за да оформя мислите си на японски.

Дискутираме общите проблеми на японската провинция, предизвикателствата пред Мима специално. Как местните се опитват да смекчат неумолимия ход на човешкия прогрес, стекъл потоци към метрополите.

В града има няколко много характерни забележителности.

Една от тях е изработката на традиционните хартиени японски чадъри вагаса (wagasa). Ателието, в което влизам, изглежда ето така:

Мима разполага с още занаятчийски изненади.

Друго местно късче очарование е боядисването на тъкани с индиго в специфичен местен стил.

Процесът включва багренето им в характерни казани, изглеждащи ето така:

Минаването на индигото един път отнема около минута.

Колко отнема да постигнете хубав, наситен цвят?

Отговорът е между петнадесет и двадесет пъти. В зависимост от положените усилия, ще получите различни оттенъци на синьото.

За ориентир разполагате с мини-галерия на възможните нюанси:

Наоколо е пълно с ластичета, малки хартиени чадърчета, и всякакви сувенири, изработени благодарение на тази техника.

Не са скъпи, ръчноправени са, и са наистина естетически издържани.

Грабвам една малка красота за приятелката ми и се запътваме към Главния Фактор.

Макар и въпросните занаяти и работилнички да привличат туристи – японци и чужденци, те хич не са много. До известна степен е разбираемо, особено говорейки за чужденците. Мима е миниатюрно място, отдалечено от другите японски атракции.

Трябва да има друг начин за стимулиране на местната обстановка.

Удацу.

Кратка разходка ни отвежда то Удацу – права улица с традиционни дървени сгради, чинно подредили се от двете ѝ страни.

Онази първа снимка, сякаш взета насред Киото? Щракнах я точно насред Удацу.

Удацу всъщност се наричат “крилатите” орнаменти по стените. Целта им е била да предпазват дървените сгради от пожари. Улицата, по която ходя, е била търговски център, място, където са живели местните богаташи. Някои от сградите тук датират от началото на осемнадесети век.

Ето един пример на “двойно” удацу, който щракнах:

От друга сграда пък ме наблюдава друго удацу.

В този случай, то е единично.

За да навакса “опростеността” на катовете си, то обаче разполага с допълнителни очарователни елементи.

Удацу е главната атракция на Мима.

Наред с това е и локация, която японската кино индустрия често използва при заснемането на исторически филми.

Но и тя не е достатъчна, за да може Мима да се поддържа на желаното от местните ниво.

През февруари тази година участвах в събитие в префектурата, целящо създаване на устойчиви бизнес идеи за региона. Фокусът му беше точно върху Мима. Проектът все още тече. Общината обаче вече е намерила малък лъч надежда за насърчаване на местната инфраструктура:

Т.нар. сателитни офиси.

Няма спор. С напредващата дигитализация и разгръщането на все повече професии на свободна практика, идва и разбиване на понятието “работно място”. Споделените офиси са един от хитовете на последните години.

Мима е малък град, но разполага с основната инфраструктура. В околността има магазини, ограничен брой ресторанти, и ключов фактор за всеки служител:

Бърз, евтин интернет.

Макар и отдалечено, селището също така разполага и с едно много важно предимство. Удацу.

Смесицата между традиционната японска архитектурна красота и модернизацията ражда осем сателитни офиса в Мима. Налице са партньорства с немски компании. Европейците изпращат свои служители на т.нар. workation, заигравка между work + vacation.

Влизам в един офис и ме посреща старовремска, елегантна красота:

Насреща ми е младо момиче, обслужващ персонал. То събира таксите (по час, месечна, или каквато си изберете) и сервира напитки или храна от наличното меню.

Мястото е снабдено с отопление, собствен санитарен възел, и хрумки, дело на дизайнерски екип от Токио. Нацелен е уместен баланс между вдъхновението от старовремската японска архитектура и съвременното излъчване.

Не е кич. Не става въпрос и за жертва на модерни удобства с цел “наслаждаване” на автентичността на отминалите векове.

Налице е и книжка за оставяне на впечатления от посетилите сателитния офис.

Дали дошли за кафе и обяд, на важна бизнес среща, или workation, посетилите са оставили своя отпечатък сред страниците.

Една от тях е особено забавна:

Оставям своите собствени впечатления и се приготвям за пътя наобратно. Дискусията с местните представители продължава обратно в колата по пътя към гарата.

Пътеката пред Мима е нелека, сходно на тази пред по-голямата част от провинцията. В Япония, в България, навсякъде. Въпреки всичко, общината се бори както може.

Не знам за вас, но аз наблюдавам един все още бавен, ала упорит процес.

На малка част от хората им писват стреса и шума на градския живот. Те правят завой на 180 градуса, обратно към по-малко населените места. Разчупването на някои професии улеснява още повече смяната на бита.

Когато се качвам на влака обратно към столицата на префектурата – Токушима, си мисля за това. И се чудя дали някъде в този малък пример не може и ние, българите, да намерим нещо, което да помогне на нашата провинция.